Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2009 00:00 - митологични създания
Автор: cyrkis Категория: Забавление   
Прочетен: 2729 Коментари: 0 Гласове:
0



Таласъм в българските фолклорния поверия е зъл и невидим дух, който обитава мостове, чешми, и сгради (най-често изоставени). В Родопите е познат под наименованието дракус. Според някои поверия, таласъмът може да приема облика на куче или котка. Той възниква, когато човек или имане бъдат зазидани при строежа. Съобразно остарелите традиционни представи за пола, таласъмът, който произлиза от зазидана жена често пее, плаче, или преде, докато таласъмът, който произлиза от зазидан мъж често свири на кавал или на гайда. През деня таласъмите се крият на тавана, в избата или в стопанските помещения на двора. (Традиционно и исторически, българското население се е състояло предимно от земеделци, което е отразено в народните поверия подобни на това за таласъма. Това им придава архаичен стил.) В някои области на страната таласъмите се възприемат като духове на неживи. Според тези вярвания, блуждаещите им души търсят покой и убежище и, когато намерят подходящ дом, те се заселват там и трудно могат да бъдат прогонени. Напротив, таласъмите правят всичко възможно да прогонят хората, в чиято къща са се заселили, като създават шум, издават стонове, и правят пакости (подобно на западноервопейския "полтъргайст"). Според българските поверия, за да се отърве от таласъм, стопанинът на дома трябва да го извика на предварително приготвена трапеза и да го излъже, че обитателите на дома празнуват сватба. След като постои на масата, човекът трябва да стане и да каже, че е време да отидат на сватбеното празненство, след което да отведе таласъма в отдалечена хижа в гората (някога е имало много такива заслони на ловци, овчари и дървари). Когато стигнат нарочената колиба, човекът отваря вратата, поканва таласъма вътре, оставя му малко храна и оплетена на възли прежда и под предлог, че отива да доведе и сватбарите, залоства вратата отвън. Вярва се, че таласъмите са домошари и не могат да търпят недовършена домашна работа и ръкоделие край себе си. Всичко разпръснато или омотано се залавят да го оправят, така че кълбо заплетени конци обзема вниманието им задълго. Затова поверието гласи, че е опасно човек да влиза в чужди колиби из гората, защото, ако там е изоставен таласъм, той ще тръгне с него и ще се засели в дома му.

Гоблините (goblins) са приказни същества от фолклора и фентъзи-литературата, които обикновено се описват като зли, свадливи и пакостливи по характер и гротескно грозни на външен вид. В различните произведения, в които те са персонажи, им се приписват различни (понякога противоречиви) способности, физически характеристики и темперамент. Подобни са на гномите и троловете.

Варианти на името са gobblin, gobeline, gobling, goblyn, gobelinus, като се предполага че произхожда от Kobold (германски дух).

Гоблините се срещат в народни приказки от Франция, Уелс, Холандия, Естония и скандинавските страни. Известен гоблин от германската и скандинавската митология е Ерлкьоних (Erlkцnig) или още Ърлкинг (Erlking), който примамва хора до опасни пропасти, за да загинат. Легендата за него е разказана в баладата „Ерлкьоних“ на Гьоте. Литературни творби, в които гоблини играят първостепенни роли, са:

Върколак (още вълколак, влакодлак, вуколак) в славянската митология е зъл възкръснал мъртвец или човек, обладан от зли духове, който при пълнолуние се превръща във вълк и яде трупове.

Ако човек разяри лесник, той може да го превърне във върколак. Върколаците живеят в изоставени воденици, ханове, плевници и край кръстопътища, далеч от села и градове. Който мине покрай обиталищата им, те го нападат, удушават, изпиват му кръвта или направо го изяждат. Върколаците могат да примамят и прелъстят жени, да встъпят в полово сношение с тях, в резултат на което се раждат деца, които нямат хрущял на носа, виждат злите духове и имат свръхестествени способности (виж сдухач). Сред българите и сърбите се вярвало, че върколаците предизвикват слънчеви и лунни затъмнения, отхапвайки част от небесното светило.

Суеверието за върколаците същестува още и сред гърците под името βρυκόλακας (вриколакас) и сред румънците, при които думата звучи като pricolic (приколик).

Вампирите (Въпир, Кръвник, Упир) са зли възкръснали мъртъвци, които пият човешка или животинска кръв. Освен в митологията те са известни в киното и фантастиката.

В легендите на много народи присъстват вампири. Смята се обаче, че образът на вампира, какъвто го познаваме от съвременната литература и кино е бил създаден в Западна Европа, където легендите за подобни същества, населяващи различни източноевропейски страни са много разпространени.

Някои народи вярват във вампири, които не са подобни на човека, а имат животинска форма, като прилепи, паяци и кучета.

Вампиризмът се практикува от хора или животни, които пият кръв. Във фолклора е често срещано вярването, че кръвта дава свръхчовешки сили на този, който я е изпил. В исторически план вампиризмът може да бъде срещнат като вид канибализъм. В биологията терминът „вампиризъм“ се използва за хранещи се с кръв животни — пиявици, комари, прилепи вампири и др.

Грифоните (на гръцки “грифос”, персийски شیردال ширдал, “лъв-орел”) (също произнасян “грифон” и по-рядко срещано “грифен” и “грифин”) е приказно същество с тялото на лъв и глава и криле на орел. [източник?]

Грифоните са "кучетата на Зевс". Те са впрегнати и в колесницата на Немезида - богинята на отмъщението и символизират бързото възмездие, което би сполеляло всеки, извършил престъпление. Малко магически същества са били изобразявани в толкова противоречива светлина, колкото грифонът, бащата на благородния хипогриф. Хибридното чудовище, обединяващо глава, крила и нокти на орел с тяло на лъв, грифонът бил смятан за царствен и смел, зъл и алчен, непорочен и сатанински.

Грифоните (от гръцката дума дума "гипос" - "кръв" и персийската "гирифтен" - "сграбчвам") се появяват на изображения отпреди пет хиляди години.[източник?]

В по-късните истории се разказва, че обичали конско месо. [източник?]Също като василиска и еднорога, образът на легендарния грифон може би се основава на истинско животно. Един от кандидатите за първообраз е лешоядът, обитаващ европейските и азиатските планини. Друга теория предполага, че легендите за грифон са възникнали като обяснение на фосилните останки от тайнствени същества с гърбав клюн, откливани в златоносните области на пустинята Гоби, откъдето произлезли и историите за техните златни съкровища. Днес ни е известно, че останките всъщност са на протоцератопс, близо двуметров динозавър с папагалски клюн и гребен на шията, който би могъл да бъде объркан с крила.

Де́мон от гръцки: δαίμον daimon = божество


До V в. пр. Хр. в древногръцките митове и религиозни представи "даймон" е дума за "божество". След IV в. пр. Хр. с думата започват да се означават и по-низши божествени сили.В различните култури демонът може да бъде дух или по-рядко материално същество със свръхестествени сили и способности. Съвременното понятие за демоните се ражда в западноевропейското късно средновековие във връзка с гоненията срещу обвинените във вещерство. Тази представа има корени в ранно-християнската традиция, която нарича демони „Нечистите духове” - Библията (Евангелие на Матей). Според апокрифната и народната юдео-християнски митологии демоните са ангели, изгонени от небето. През средновековието се е считало, че ако човек продаде душата си на дявола, може да подчинява демоните.В науката демон понякога се наричало (метафорично) измислено същество, участващо в мислен експеримент (например демон на Максуел, демон на Лаплас и др.)Сократ наричал демон (божествен) гласа, с който водел разговори. Сократ не отричал, че е възможно да е говорел със себе си.

Фениксът е митологична огнена птица, която за древните египтяни била свещена. За него се казва, че живее 500, 1461 или 12594 години. Той е мъжка птица с красиви златни и червени пера. В края на своя живот фениксът се вгражда в гнездо от канелено-кафяви клонки, които после той запалва. Птицата и гнездото изгарят с буйни пламъци и стават на пепел, от която се ражда новия феникс. Той балсамира пепелта на стария феникс в яйце от смирна и го занася в Хелиополис (на гръцки градът на Слънцето), намиращ се в Египет.Фениксът присъства като образ и в други митологии; въпреки, че той е представен по различен начин, той става популярен в раннохристиянското изкуство и литература като символ на прераждането, на безсмъртието и на задгробния живот.

Фениксът се свързва със слънцето и боговете на слънцето, като например древноегипетския бог Ра и древногръцкия бог Аполон.

Гърците твърдят, че фениксът живее в Арабия, близо до един кладенец. Сутринта той се окъпва в кладенеца, а богът на слънцето Аполон спира своята колесница (слънцето), за да го слуша.

В Шекспировата пиеса Бурята, този мит се споменава тук:

А в Арабия има едно дърво, на феникса трона; един феникс в този час царува там. -(III.III.28)

За древните египтяни образът на феникса е близък до този на чаплата, но древните гърци и римляни го оприличават на паун или орел.

Валкирии (в ед.ч. "валкирия" - др.-исл. valkyrja, "избираща мъртвите, убитите"), в скандинавската митология са войнствени девици, подчинени на Один и участващи в разпределянето на победите и определящи кой да умре и кой не в битките. Те отвеждат падналите в бой храбри войни във Валхала и там им прислужват - поднасят им питие, следят за съдовете и чашите. В "Речите на Гримнир" някои от техните имена са разшифровани (Хилд - "битка", Херфьотур - "пътя на войската", Хльок - "шума на битката", Труд - "сила", Христ - "потресаваща", Мист - "облачна"), другите - Скегьолд, Скьогул, Гейр, Гейрахьод, Рандгрид, Радгрид, Регинлейв - не са разшифровани. Небесните валкирии заедно с норните определят съдбата на всички хора при раждането и съставят категорията на низшите женски божества - дис.  

В някои героични песни валкириите имат черти на жени-богаташки. Те фигурират в качеството на възлюблените герои Хелге и Велунда. Валкирията Сигрдриву се отъждествява с популярен сюжет от германския епос за нибелунгите - Брунхилда. Один я наказва (повече не може да участва в битки и трябва да се омъжи), защото не го е послушала и не е дала победа на Гунару (на който Один е обещал победа), а на Агнару.

В исландската "Сага за Няле" се е съхранила "Песента на валкириите" (или "Песента на Деруда"), когато е била знаменитата битка при Клонтарфе (1014 г.) между ирландските и скандинавските викинги; дванадесет валкирии - се разказва в сагата - са тъкали плат от човешки черва и са пеели зловеща песен.





Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cyrkis
Категория: Забавление
Прочетен: 17463
Постинги: 6
Коментари: 2
Гласове: 22
Архив
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728